ПУБЛИКАЦИИ ТВОРЕЦ

НАСЛЕДНИКЪТ НА АТИЛА

Райчо Гънчев

За Лайош Кашай научих от книгата му “ Стрелци с лък от кон”. Оказа се че има обширен сайт и в интернет, а в последствие влязохме във връзка с него. Посещението ни до Унгария бе по-скоро емоционален порив и желание за обмяна на опит в стрелбата с лък. Пътувахме четиримата – аз, Явор,Николай и Коцето. Всеки със своите мисли и намерения, всеки с надеждите си. Обединяваше ни едно – идеята да търсим път за оцеляване на излинелия Български дух, подложен на съблазни и издевателства от всякъкв род. Търсехме форма да подкрепим организационно “Бага-Тур” и установим контакти с Кашай главно по опита му в стрелбата от кон. 

Утрото на т. наречения “отворен ден” бяхме в обширното му имение, разположено в близост до селото Капош вар. Хълмиста територия с плитки дерета и обрасли с шавар езерца. Малка табелка ни отправи към дървена бариера край която чевръсти младежи ни посрещнаха и след като платихме таксата от три евро ни пуснаха в района. Виждах вече плаца, където явно се водеха тренировките, две големи конюшни зад плитко езеро и малка къщичка на върха на хълма. Фасадата и бе оформена като шлем на хунски воин, а зад хълма се белееше заобления покрив на монголска юрта.

       Кашай се движеше навред и даваше разпореждания. Бе облечен невзрачно с тениска и анцуг и по нищо не се отличаваше сред останалите. В осанката му обаче, в погледа и движенията личаха качествата на водача. Този човек притежаваше сила. Представихме му се, при което той не прояви особена любезност. Погледът му обаче светна явно развалнуван, когато съзря ликовете на българските канове върху тениската на Явор. “Кои са тези мъже?” – развълнувано зададе той въпроса си. Тези мъже бяха неговите и нашите предци. 

Явор свали тениската и му я подаде. Ние бяхме посланничество, дошло да види, да се поучи и да предаде на потъналия в забрава български род частица от славното ни минало. И този мъж, в чиито жили течеше и нашата кръв, го бе вече сторил за чест на маджарското племе. 

Беше ми болно от мъченическите усилия да съградим разрушениата ни памет със създаването на “Бага-Тур”.Само дни преди да посетим Кашай, Явор бе паднал от коня при една от тренировките и сега мъчително придържашесчупения си лакът. Сутрин се продуждах от болки в лявата страна , там където изпръщяха счупени ребрата ми при демонстрации с бича от Каган. Не това обаче бе страшното.

Страшното бе, че ние, наследници на велико име – Българи – днес се молехме за малко поука, за послания съхранени от други и разпространявани по света с името маджарски. Зад нас не стоеше никой. Зад Кашай стоеше държавата и волята на народа му да пребъде. В главата ми се надигаха  прашни облаци и засипваха с печален вой чезнещата ни сила…

Из прашните облаци на пясъчната мъгла се чуеха глухи брътвежи на далечен шамански тъпан. И сливаха се те с ритъма на връхлитащи копита що се не виждаха още, но бяха насочвани явно от умелата сила на незнаен ездач. И всички стояхме безмълвно и чакахме с трепета на подвластието, образа на неговата поява. 

И като пратеници на велик владетел се първом явиха из прахуляка фигурите на двама оковани под тежки ризници воини. И бягаха те леко като кошути, и пъргаво, но личеше из под доспехите им силата на коравите мишци. А закалени бяха те в дългите дни и нощи и месеци и години под пека на слънцето над Панонската пустиня и под воя на вятъра из студената Маджарска пуста. И те бяха първите вестителни знакове на това що чакахме да се случи, понесли своите бончуци в ръка. А що беше то се все  още не разумяваше, но гонеше ги някой, или някаква сила пред себе си. И хората не знаеха дали да се дивят на техния устрем и въоръжение, или да пазят помисъла и преклонението си за този, що се задаваше там нейде из небитието на прашния път. И вече се въздигаше като планина в мислите им силата на нечия воля и всеки  виждаше това що беше негово си видение и съвест и въжделение. 

А тези що нямаха очи за своето Аз и Азът на своето минало и слава, и не бяха отрудени и осветлени с мисъл и чувства, го  виждаха само като обикновен лъконосец. А той бе богоравен в прозрението си Конник и втурваше се той в сивотата на скучния ден с упорития ритъм на отречени спомени, на неразтълкувана гръмотевица и сбъднати съновидения. Тътен ехтеше на всуе от прастари повели и дремещи истини. Но този конник ги носеше в сърцето си и сега газеше с тях дребнавостите на битието. И газеше той неверието и присмеха на млади и стари що покварата бе вече прояла като молец, та зад нея прозираха сивите им душици.

В закрития манеж, дълъг над 90 м и специално пригоден за стрелба с лък от коне, първо се появиха бегом двама батири, носещи бончуци пригодени за мишени. Подире им изскочи самият Кашай на дребен, но корав кон. В хунските им доспехи и пълния колчан стрели прозираше явно добре сработена  демонстрация, която предстоеше да видим. Той бе успял да надвие модната и наложена по целия свят класическа езда. Тук нямаше червени английски куртки, бричове и фракове с цилиндри. Юздата и оглавника на коня бяха сплетени от грубо въже, което небрежно висеше върху широкия му врат. Нямаше го и добре смазания механизъм на безличните надскачания през шарени паркури и точкова система за победителя. Нямаше дрънчене на електрически камбанки и хронометри. Тук и сега виждахме един истински воин сякаш възкръснал от миналото с двама негови бойци. Предстоеше истинска, неподвластна на правилата и нормите битка. Битка със западната мода и влияние чиято жестока хватка в кадифена ръкавица вече изстискваше сетната глътка въздух из между зъбите на малките народи. Това бе битка за спасение на национален дух и родова памет. Битка за оцеляване на народ. 

 Огромен бе той по дух в обичния си ръст на обичаен човек, но непоклатим в идеята и в стратегията си на воин, на жрец и будител. Обладал бе устрема на могъщия си кон, и слял се бе с него като едно, па макар той да  се не отличаваше от хилядите коне ни по размер ни по цвят. И само знаците на вехти завети, ситни звезди и светли слънца, лъщяха в потта на снагата му, като диплеха непонятния си танц под тъмната козина на добичето. И изписани бяха те от старателни довереници и девици, що благоговееха пред тъмния ездач и що бяха дарени с доверието му да докоснат и изпишат неговия жребец. А той препускаше, тежко и неотстъпчиво и искреше пред него разжарения му поглед, като два лъча, та сякаш цепеше прашната пелена на времената с факлата на очищението.  

И бумтеше дъхтенето на могъщи гърди, като че беше огнено послание из пещта на времената, що в пепел превръща нищата ни безпаметност и позорна ленност. И сякаш се будеха, повикани от барабанния екот на конските копита подире му мъртвите тюмени на неговите воини – и бойци и батири, и мрачни багатури и забравени канове. 

И дрънчеше над възкръсналата рат ръждясалото и проядено от времената и земните сезони оръжие и се вееха дрипите на скъпи в миналото одежди върху щръкнали кости и жълта, но твърда кожа. И страшна бе това воинство на погинали в бранъ и сеч, и забравени вече, и отпратени от новите люде на днешния ден, в света на измислиците. И страшна бе сухата им изпъната като пергамент кожа с отдавна изцедена из нея сетна капчица кръв, по която някои бяха жигосали странни знаци и заръки към своите потомци. Но върху разядената плът се вече губеше техния смисъл и чезнеше онова що те носеха като дух и промисъл. 

А армията със стонове и бойни възгласи се възправяше и падаше, и пълзеше и напираше, и така тя нахлуваше с тътена на тъпана и тропота на галопа в днешното ни безчестие. И ридаеха и ругатни и клетви прокобваха в излинялата ни от сквернословие и похот, и робкост, хилядите гласове на дивата степна конница. И цвилене и дрънчене и писъци и ревове се сливаха като вихър към небесата, що отвръщаха с мъдростта на ленива буря, и пролетната роса на дъждовни сълзи. И будеше тази уж погинала, но оживяла войска по пътя си  и живи и спящи. И викаше ги по име и търсеше останалото достойнство. Едни на бранъ, а други под ножа на заколението, и забвението, и позора от забравата на род и отечество. И водеше ги най отпред той, страшния черен батир, върху изписания със стари и мъдри знаци жребец,що девици и доверени

люде бяха пригласили за битката. И беше той единствен и сам, но гледаха го хиляди очи и с надежда и с невяра. И черен бе неговият кожен шлем и неговата ризница. И черни бяха одеждите му, та човек се прекланяше пред мрака на това що бе покрило с черна пръст  паметта и корените ни стари. И черен бе неговия лък и стрелите му. 

И той държеше пръсти на тетивата и устните му стискаха здраво езика зад зъбите. И не слова и напътствия а литнали стрели щеше да запрати той в безверието и безумието на отреклите се от завета на дедите. И всички безродници що вече не знаеха кому превиват гръбнак и на чий бог служат се тревожно озъртаха и миришеха на смут, и пот се стичаше под пъстрите им, чуждоземни одежди. И по техните одежди личаха разни знакове и сочеха те безумството на чуждопоклонничеството и глупостта да красиш тялото си със заклинания и символи що пият твоята сила.  А вече искряха остриетата на неговите стрели все по-близо, и искряха в очакването и погледите на изплашени мъже и жени, които не знаеха от къде идат и накъде пътуват. 

И що диреха те тук избягали от удобството на сивия си покой и благополучност. Едни усещаха исконната си връзка с помисъла и деянията на конника, други от празно любопитство, а трети тласкани от порока на своята алчност в тържището на парите. И търсеха те закрилата на посилните и не знаеха що са сторили със своя живот, та сега трепереха и молеха се мълком пред устрема му в своя уплах и безпътие. А той галопираше   и премина край всички и никой не прониза неговата стрела. И вече се бяха вкопали в пръстта нозете на славните батири що тичаха пред неговата сянка и що възвещаваха пробудата на времената. И станаха техните бончуци цел на неговата сила, та засвистяха стрели.

 Под барабанния грохот Кашай вече прострелваше с мълниеносни движения мишените, държани от батирите. Те ги издигаха ту високо, ту ги протягаха напред, или назад хоризонтално. Притичваха пред него и зад него, а конникът не прекъсваше стрелбата. Колчана му бе пълен и стрелите летяха една след друга без да пропуснат целите. Вълнението на тези, които можеха да оценят уменията му нарастнаха, когато той започна да поразява и всички цели , които батирите подхвърляха във въздуха. Независимо в каква посока и направление, мишените винаги падаха ударени от стрела. Малките мукавени кръгчета с размер на чиния за сладко се търкаляха набучени от стрели. Конят препускаше, стрелите свистяха, мъжете си подвикваха кратко и ясно и това бе неповторима гледка.

И  онези епохи, в които конника бе предвождал дивите тюмени на своите воини през степи и лесове, през снежни хребети и дълбоки морета към победи и плячка се бавно пробудиха. И бяха те като гърбове на огромни змейове из тресавището на отрицанието и безродието. А то бе дълбоко от векове и зловонието му бе мястото на новия ни живот. И не кална тиня и жабуняк се стичаха по люспестите туловища, а хорската жлъч и измяна, и отцеругателство шляпаха в тъмната смрад на едри парцали. И тинестата чернилка оставаше ниско долу и жвакаше там с хороводните брътвежи на общия хор в който се не чуеше никой, и никой не слушаше. А старите змейове се възправяха все по-нависоко и все по-загадъчно блестеше змийската им мъдрост и величие. 

И от това очищение се рояха дивни гледки на смели сърца и честни помисли и сребристи люспи връз бойни доспехи и огнени стрели чертаеха пътеки през световете. Та ставаше като жив ликът  на Времената. Онзи лик, що бе на честта и достойнството и грижовната суровост към близки и внуци, и що явно сочеше с безпощадност  леност и коварство и измяна и безродие. А конникът галопираше на своя кон и сякаш не свършваха стрелите от пълния му колчан. И запращаше ги той ту по-бързо, ту повисоко, ту по-далече и те винаги удряха целта. И поразени от техния удар и довършени от острите бончуци на двамата му батири се гърчеха върху сивата пръст и предателството и завистта и мързела, и страха и двуличието, и лакомията и горделивостта и всички дребни, хорски отрови. И се търкаляха и падаха парцаливите им ликове разкъсани в собствената си злоба в тресавището  на днешното многоличие. 

И техните вопли пищяха сред обърканите мисли на хората що тръпнеха и гледаха и се виждаха ту като воините на арената, ту като прободените и объркани врагове. А воините не се суетяха и не търсеха възхвала и признание за тяхната битка и техните рани и потта и кръвта що проливаха, а вършеха своята работа. И така ставаше все по-твърда и по-закалена тяхната плът. И вече се не виждаха бели кости и излиняла от времето кожа, а се лееше пот, и мирис на мъже що яростно са влезли в бой витаеше всуе. 

И дъхът на кръвта се пробуди и закрещя от начало неясно и гъгниво като далечен порой, а сетне диво и неотстъпчиво из вените на тез що носеха сърца, а не лой, като гръмлив водопад. И тези що чувстваха, се вече нареждаха сред армията на мъртвите, що бяха станали и оживели. И тръгваха в рат за род, за отечество и име. А тези що не издържаха вика на кръвта, затискаха ушите си и бягаха далеч в уютната тиня на познатия им и удобен свят. Света що бяха построили върху костите и мъката и въжделенията на своите деди. И старите одежди, и доспехи заблестяваха като нови, и оръжията омити от ръждата на времената вече лъщяха калени в кръвта на вярата. И това не бяха вече само ратници и воини, а жреци, и будители за род и отечество. Духът им засенчваше облаците в небесата, а стъпките им трополяха, като разклащаха пръстта над гробните могили. Та дедите им се будеха и доволни бяха те, че все още виждат мъже и коне, и воински дух, и спомен за минала слава и мисъл за бъдните внуци.

Бях щаслив, че виждах нещо, което само си представях четейки старите исторически книги. Всички онези умения, които бяха притежавали древните ни конни предци тук се превръщаха в реалност. Предложени като съвременна тренировъчна система, подплатени с родова и национална пренадлежност, те бяха мост към самомнителността на западния свят. С уважение и почит в редиците на наблюдателите стояха австрийци и германци, американци и холандци, белгийци и французи. Те всички бяха тук за да се учат и да научат кои са древните маджари и на какво са били способни. Тук бяхме и ние. И никой не знаеше за нас. От години разработвах същите тези дисциплини в прабългарската школа за оцеляване Бага-Тур. Имахме по-добра и стройна система, повече идейност и атрактивност. Зад нас и усилията ни обаче не стоеше никой. Отново бяхме сами. Аз и най-близките ми хора. А другите… българи? А държавните ни мъже?А излиняващата в ленността си младеж удобно обезпаметена и демотивирана

И стояхме ние там – неколцина пратенници на погинала през вековете славна сила и всеки се молеше в себе си и на своя бог. А той бе един в сърцата ни, та бе ни отпратил на това посланничество да видим с очите си черния конник. И това що той сторваше с людете по цялата земя. И онези що живееха в разкош и палати, и онези що брояха своите сетни парици за насъщния хляб. И стоях там и аз скръстил безволно ръце и виждах се ту сред пробудилата се бранна армия, ту сред безволните и наследници. В очите ми пареха влажни и горчиви сълзи та капеха те върху свитото ми сърце българско. Та бяхме пропътували ние хиляда разтега през наши и чужди земи за да видим черния конник и да чуем свистенето на стрелите му. И всеки изстрел тук пронизваше по една от моите мисли и се гърчеше тя в безсилието да пробуди и разкаже за славата на предците ни. Та ние бяхме синове на онези воини, що бяха извили най-силните лъкове и бяха отпратили стрелите си на възбог в бъднините на човечеството. И яздили бяхме с предците си най-дивите и непокорни степни коне, и бяхме стъпкали под копитата им имперското високомерие на Римските легиони, и византийската лукавост на патрициите, и свирепия фанатизъм на Халифата, и дивата жестокост на монголите. И в тази армия, що бе пробудил черния конник съзирах аз познати лица на наши канове и боили и багатури и знаех, че съм плът от тяхната отдавна вече проядена плът.

 Но знаех още, че в кръвта ми бучи и се бунтува кръвта, що те бяха проливали щедро навред по света. И гасях пламъците и с горчиви сълзи в сухите си очи, и молех Тангра да запрати стрелата си и през моето тяло, та то да не вижда и да не чувства и да не бъде едно с позора на днешната ни гибелна забрава. И сякаш бях готов да приема проклятието и прокобата на която бяхме осъдени. Да не знаем своя род и отечество и да се срамим от своето име. 

И готов бях да тичам до конника и да му подавам стрелите и да му чистя коня и оръжието, и така да изкупя онази прокоба що тегнеше над племето ни. И ако с това можех да отворя очите на заспалите и ушите на нечуещите, и пътя да намеря към сърцата на невярващите, готов бях да го сторя. И тогава и по нашата земя щеше да се пробуди мъртвата армия и да помогне на живите да видят и чуят и помнят и да знаят чия кръв стене по жилите им. А кръвта вода се никога не сторва.

Нашепват тревите за минало време,

за вещи знахари и Диви добри.

За битки юнашки и песен на стреме,

за вино кипящо и залезни дни.

Когато е можел и знаел човекът

да тачи рода си и древен закон.

Когато гусларят дарявал му лекът,

душата му галел със радост и стон.

Езикът единен на живите твари

не бил раздвоен пред отровния зъб.

И смокове вардели пълни хамбари.

Орисници връзвали възел на пъп.

И птича целувка мълвяла в душите

божествено слово от звездната вест.

И мълнии бягали нощем в очите

 на змейски невести и момкова чест.