ЛОВ НА ГЛУХАРИ

ЛОВ НА ДИВИ КОЗИ И ГЛУХАРИ

Райчо Гънчев

България е разположена в централната част на Балканския полуостров.През нея преминава могъщата Старопланинска верига която я дели на две зони – северна и южна. Източната и граница е затворена от бреговете на Черно море, а северната до делтата на река Дунав. Върху площ от 11000 км кв. природата на страната съчетава изключително благоприятни физикогеографски дадености за съществуването на различни видове дивеч.Планинските области – Рила,Пирин, Родопа ,Балкана и други заемат една трета от територията, а горите покриват 27 % от площта. Това разнообразие съчетано с разнородните климатични зони и надморски височини – до 3000 м н.в. – създава условия за живот на над 430 вида бозайници и птици.Над 80 от тях са обект на ловния спорт. Ловното стопанство на България е дало на света не веднъж световни трофеи от благороден елен, глиган, дива котка и др. Повсеместно се срещат мечката,вълка, сърната и лопатара. Успешно в страната са аклиматизирани муфлона и зубъра.

Изключително богато е разнообразието и на дребен дивеч и водоплаващи птици, чиито зимни миграционни пътища преминават през страната. В планините и обширните иглолистни гори на Българските планини обитават и два редки вида, които представляват интерес за ловците от целия свят – дивата коза и глухара.

Дивата коза е стройно животно с късо ,набито тяло и високи здрави крака със стабилни копита.Задните крака са по-дълги.Главата е сравнително къса с характерни кукести рога. Рогата са трайни и не опадват през целия живот формирайки в долната третина ежегодни пръстенообразни нараствания.Първите рогца на малкото се явяват след третия месец и до края на зимата достигат 8-9 см за мъжките и около 5-6 см за женските животни.Рогата нарастват интензивно през втората година– около 20 см дължина – и през третата година – достигат около 25 см.След това придобиват дебелина но растежът им е бавен – около 1 см годишно. При мъжкарите рогата са по – дебели и обичайно с по-малък размах отколкото при женските. Извивката на рога при мъжките е по-пълна – почти на 180 градуса, докато при женските не надхвърля 140 градуса.

Общата окраска на козината през зимата е тъмна,шоколадово-кафява.Корема е кремаво -рижав,както и долната част на муцуната и гърлото.От устните,през окото към ухото преминава тъмна,почти черна ивица. Тази своеобразна “пъстрота” на лицевата част е форма на маскировка,формирана върху навика на дивата коза да наднича неподвижно из зад прикритието на някой скален отломък,камък,или укритие. Лятната козина е къса с червеникаво ръждив оттенък. По гръбнака преминава тъмна ивица,която към врата се губи.Корема е светъл,жълтеникав,а гърдите тъмно –кафяви.Младите са рижаво-сивкави,а козлетата с по-светла рижаво-кафява козина. При младите мъжкари понякога има избледняване на козината по задните бутове. Линеенето протича през април –май. В началото козината изсветлява до сиво-кафява и дори пепелява и после опада на едри кичури. Понякога този период продължава месец и повече. Зимния косъм нараства на дължина,появява се пухът,потъмнява и е готов окончателно през ноември.Обичайно още през октомври първи придобиват тъмната окраска мъжкарите.Характерен белег за козлите е кичурът от косми на корема – половия отвор.Кичурът се оформя след третата година.При мъжкарите през брачния период и през зимата се наблюдава удължение на космите по холката и плещите – грива.

Следата от копитото е характерна, с дълбок отпечатък на външните кантове.Възглавничката е изпъкнала и заема задната част от стъпката. Дивата коза се среща във високопланинските зони на Рила, Пирин, Балкана и Родопите. Находищата и в Родопите са и от горски екотип – скални масиви сред горски области при сравнително ниска надморска височина. 37 Ловът на диви кози е незабравимо изживяване. Наред с високо спортния му характер, той носи и наслаждението от контакта с първичната природа и трудностите съпътстващи пребиваването там. Специфичността на това занимание се диктува от качествата – биологически и адаптивни на дивата коза – вида и характера на обитавания терен , екипировката и кондицията на самия ловец. Добрата комбинация от тези няколко фактора гарантират удовлетворение при лова на диви кози. Навлизането в биотопите на козите обичайно става след твърде тежки и изнурителни преходи по планинските пътеки,скални масиви и обширни гори.Самите животни могат да бъдат наблюдавани от значителни разстояния с помощта на бинокъл, или най добре с оптическа тръба. Приближаването им обаче на изстрелно разстояние понякога поставя на изпитание способностите и желанието на ловеца. Дивата коза има извънредно силно зрение и добро обоняние. Това са важни качества в откритите планински пространства, където се вижда на далеч и въздушните течения често се променят.

Климатичните особености за момента също влияят както на дивото животно и поведението му , така и на ловеца дръзнал да навлезе във високата планина. Понякога в горска обстановка, или силно пресечен терен дивите кози могат да бъдат изненадани наблизо от тихо прокрадващия се ловец. Бързите му реакции в стрелбата и оценката на обстановката ще решат изхода от такива срещи. Обичайно това става при движение срещу вятъра и когато ловецът е на по-висока позиция от животните. Причакването на дивите кози край солищата, на вървищата им, на пасищата и по превалите е друг метод на лов. За него се изисква доброто познаване на следите, навиците на животните и търпение. Заемането на позициите обичайно става преди зазоряване, или късно след обед. Дивата коза е активна сутрин и в късните следобедни часове. Движението по козите местообитания понякога налага владеенето на минимум алпийски познания и добра екипировка. Времето в тези части на планината също е променливо и може да изненада ловеца с внезапен снеговалеж, буря или силни ветрове. В някои зони се налага бивакуването в планината. Обстрела и свалянето на животното също са изпитание за силата и умението на ловеца.

Ловът на диви кози се извършва задължително с далекобойна нарезна пушка с подходящ калибър. С оглед на сигурното попадение и избягване вероятността от нараняване най-добре е козите да се стрелят с калибър около 7 мм. Балистиката на тези куршуми е добра и покрива значителни дистанции, а поражението за животното е сравнително тежко и го поваля бързо. Дивата коза е здрава и издържа на тежки рани. Ето защо стрелбата трябва да се води точно за да се избегне необходимостта от проследяване в трудните терени. Особено, ако обстановката е зимна и скалните терени са снежни, или заледени. Попаднал в такава обстановка, ловецът на диви кози е подложен на истинско изпитание на силите и волята си за оцеляване. Зимната планина е безкомпромисна и непознаването на нейните закони и собствените възможности, могат да превърнат този лов в опасно приключение. Трофеят от дивата коза представляват нейните рога. Рога имат както мъжките така и женските животни.Обичайно при мъжкарите те са по масивни, дебели в долната си част и куката на върха им е извита почти на 180 градуса. При женските рогата са по тънки, не толкова завити, но за сметка на това обичайно са по- високи и размаха им при извивката често е по-голям отколкото при мъжките. За трофейни качества може да говорим при козли навършили 6 годишна възраст,но желателно е да се обстрелват чак когато са прехвърлили 10 – 12 годишна възраст.

Трофеите от диви кози добивани в Българските планини обичайно са около 100 точки по CIC , но има и такива които надхвърлят 115 точки. Обичайно ловецът взима за спомен и кичур козина от плещите на козела. От тези косми се приготовлява сувенирен кичур за украса на шапки, аплици и други.

Зимата трудно отстъпва своята власт във високите планини. В долините вече отдавна всичко се зеленее, но тук властва студът, снеговете и резките промени. Въпреки това в гората цари оживление. Горският трубадур, царят на птичия свят глухарът се подготвя за брачния церемониал. През априлските студени утрини – понякога и по-рано – до средата на месец май мъжкарите сватбуват на т.наречените токовища. Това е и найемоционалния момент при лова на глухари и ловците го използват.

Глухарът е най- едрият представител на кокошевите птици обитаващи България. Среща се най-вече в обширните иглолистни гори на Родопа планина, Рила и Пирин. Находищата му в Стара планина са вече редки и се отнасят за най- зпадните части на Балкана. Разпространен е там където има възможност за укритие – в стари глухи гори – и където растителността му осигурява добро препитание – боровинки, малини, бял бял бор, бреза и др. Макар че живее уединено, в брачния период формира хареми,където среща си дават няколко мъжки борейки се за надмощие.

В този период особено ярко изпъкват красивите му надвеждия, лъскавите гърди, брадата и твърдите опашни пера. Ветрилото при израстналите мъжки и извития клюн са характерна отлика за тяхното рангово положение. След оплождането женските се скриват и след около месец формират своите разположени по земята гнезда.В тях те снасят понякога до десет яйца и след като ги измътят водят малките почти до края на лятото след себе си. Глухарът има много врагове – от дребните хищници като златка, дива котка, лисица до вълк и дива свиня. Понякога малките стават жертва и на хищни птици – нощни и дневни. През последните години количеството на глухари в района на Родопите се стабилизира и ловът им обичайно е успешен. Ловуването се извършва винаги през полетта по време на токуването на глухарите по токовищата.

Токовищата се използват дългогодишно, така, че промяна в тяхното местонахождение не се случва често. При нарастване на числеността е възможно възникване и на нови такива в околността. Ловът на глухари изисква предварително причакване в района на токовището от ловеца.Ето защо токовището трябва да се знае, или да бъде открито по следите в снега, или след дълги наблюдения. На токовището се застава през нощта, дълго преди зазоряване. Там се изчаква онзи момент в който глухарите започват своя любовен химн. Обичайно се използват характерни иглолистни дървета с разредена корона, където мъжкият танцува и пее своите тиради. Тихото почукване, плюкането и брусенето се носят в тъмнината преди зазоряване от боровите върхари. Унесени в песента си глухарите за момент загубват своя слух. Тази им особеност се използва от ловците за бързото прокрадване към мястото на сватбуването.

Ловецът трябва да познава отлично навиците и ритмиките на токуването за да издебне птицата. Като изключим кратката фаза в песента, през останалото време глухарът е много предпазлив. При това наоколо му, обичайно по земята стоят и женските, което прави наближаването му твърде трудно. Цялата тази криеница в тъмното все още утро, приближаването и търсенето с поглед на горския певец в короната на бора е неповторимо изживяване за ловеца. Ако в района е тихо и при зазоряване не се появи някаква опасност, глухарът токува и през светлите часове на утрото.При това той се спуска на земята при кокошките и там продължава своите ласкателни увещания. Търпеливият наблюдател може да изчака и този интересен момент от навиците на сватбуващите птици. Обичайно обаче с откриването силуета на птицата той бърза да даде своя изстрел. Стрелбата трябва да бъде съобразена с наличието на клони пред птицата,добрата видимост и височината на дървото. Най- добре е глухарът да бъде стрелян с ловен патрон със сачми. Това осигурява многобройни попадения в него и сигурното му поваляне.

 Стрелбата с малокалибрен куршум също се счита за класика, но при нея се налага много точното прицелване,което при този лов не всякога е възможно. Падналият ранен глухар веднага трябва да се доубие за да не се скрие в подраста с който обичайно изобилстват тези места.При здрави крака, той може да се отдалечи на значителни разстояния. Трофеят от глухар представлява препарата на цялата птица, или части от нея. Редкостта на птицата в южните Европейски ширини я прави особено привлекателна за ловци от цяла Европа.